Има ли съдба? Онова нещо, което прави каквото си знае, независимо от постъпките ни? Можем ли да я променим? Или трябва да й се подчиним? Трябва ли всеки дъх, който поемаме да е съпроводен с борба? Трябва ли да виждаме болка в очите на децата? Трябва ли всеки ден да се опитваме да променим нещо, а все да не се получава? Трябва ли да се примиряваш със събитията, да останеш без глас? Трябва ли да съзираме умората във възрастните? Не онази, физическата, а умората от борбата, борбата с живота? 

Колко е трудно да продължаваш да живееш след като си загубил детето си? След като си държал окървавеното му, безжизнено тяло в ръцете си? В какво те превръща това? В човек??? Или в циник? 

Как да помогнеш на жена, изгубила съпруга си? Как ще й го върнеш? Вие казвате - борете се! Да, но как да се бориш за човек, който вече не е тук? Как да си върнеш някого, когато той е  два метра под земята? Как да го преживееш? Нима имаш избор? Или трябва просто да се бориш? Хей така, за да надвиеш живота, без цел, без посока, просто напук. Защото трябва. Защото така са ни учили. Защото животът е гаден и после умираш.

 Нима можеш да победиш съдбата ако тя съществува наистина? Или всичко е просто поредица от случки. Ефекта на пеперудата. Но ако е така, значи ти си виновен. Сам си си изпросил загубата. Е, тогава? Как да се бориш? Как да си кажеш, че не заслужаваш да бъдеш смачкан от живота? Нима има смисъл? Смислено ли е да се катериш по планината без да знаеш къде отиваш, нито от къде си тръгнал и защо не си останал там? Сигурно си тръгнал от дъното, защото от там друг път освен нагоре няма. А на дъното е страшно! Пусто, празно, тъмно.. Там си сам с мислите си.. А няма нищо по-страшно от това..

Е, кажете ми, моля, какъв е смисъла да се бориш в такъв случай? И има ли съдба? Та тя не е ли просто онова, с което се успокояваме, стига да си повярваме?